История от Надя
Преди точно четири месеца, в живота и дома ми временно се настани бебето Зевс. Със всичките си здравословни ядове, бебешки пакости и типично хъскенски простотии, вече спокойно мога да кажа, че малкото синеоко същественце преобърна целия ми свят.
Всяка сутрин се събуждам с крясъци „Акано! Стани да изчистиш!“. Отказът му да проумее концепцията за пишкане навън, но пък началото на вдигане на крак – нещо пагубно за стените у дома. Семейни драми: „Мамо, Зевс ми счупи джедайския меч!“, „Зевс си глътна зъбчето! О, Боже! Дано феята на зъбките не му сложи в коремчето прекалено голяма монета!“ (малкия син) или „Мамо, Зевс пак ми тормози котката“ (големия син). „Деца, искате ли да отидем на кино? Само че, един от тримата си остава вкъщи със Зевс“.
Фактът, че от 4 месеца е с мен навсякъде, независимо дали съм на гости („Разбира се, че ще дойда да пием кафе. Ама нали знаеш, че съм със Зевс?“, често последвано от „Ъъъ, дай да го оставим за друг път“), на работа („Заповядайте в офиса и моля, игнорирайте нещото, което не спира да скача върху Вас“) или на делова среща („Идеята Ви за съвместна кампания е интригуваща! Ей сегичка ще изчистя това повръщано от лъскавия Ви офис и ще го дообсъдим“). Все по-странните запитвания за осиновяване („А, ще е сам, докато съм на работа, пък колкото живее – толкова“). Фактът, че двете ми домашни кучета реагират с тъжна въздишка всеки път, когато ги връхлети Зевсолетът. Фактът, че дори в банята идва с мен, защото не понася идеята за затворена врата между нас. Фактът, че в скута ми вече няма достатъчно място, но за него това е единственият начин да поседнем.
Пък и да беше само той, но не. Винаги мъкнем и стокилограмовия му стол, разкиснати гранули, неразкиснати гранули, купички и панички, лекарства за спешни ситуации, домакинска хартия за забърсване на белите, хавлиени кърпи…
Всичко това, съвместно с категоричния отказ на мъжа ми да го задържим („Не можеш да ми причиниш това малко чудовище“) логично доведе до решението – Зевс си е мой! Сега и завинаги, Зевс си е мой! И без това нямам планове за нормален живот през следващите петнайсетина години.
И тъй като никой не прояви желание да ме интервюира за осиновяване, тихомълком си попълних договор и без да съм споделила с когото и да било, днес обявявам това, което повечето хора, които ме познават, са разбрали отдавна – Зевс е моето куче, аз съм неговия човек!
П.П. Има известна вероятност, при излизането на тази статия, да остана с три кучета и без мъж.
Запазвам си правото да употребя блога за лични цели и обява от типа „3 кучета и стопанката им си търсят стопанин“…