След прекрасния му разказ за живота с Луи “Малкия Мук”, нашият мил приятел Том Чесър от Канада ни изпраща и втори разказ – за любимото на всички Негърче, което вече се казва Джеф!
В случай, че не си спомняте – Негърчето беше ударено от влак на Гара Яна, тогава загуби крачето и опашката си.
Приятно четене!
„Това е МОЯТА топка“, изръмжа най-нежното куче, което съм срещал някога.
От поведението му се досещам, че Джеф никога не е имал играчка, или поне не и лично негова си.
Неизненадващо, това място е направо минирано с топки и дъвкалки – както вътре, така и навън. Някои биха казали дори, че това е смъртоносен капан за един дъртак, който не си гледа в краката, но това е отделна тема.
Преди няколко седмици Джеф „откри“ жълтата гумена топчица. И докато гледката на развълнувания и ентусиазиран Луи в неговия неповторим „муковски“ стил е нещо абсолютно нормално у нас – независимо дали е тичане в огромни кръгове, викове и писъци на радост в синхрон с безумни подскоци, висене от полилея и каквото още му хрумне – да видиш Джеф „светнал“ от вълнение е рядко удоволствие.
В началото просто му харесваше. Но после си я заплю. Никой нямаше право да се приближи до нея или до него, когато са заедно (в случай, че не ви се вярва – да, той наистина умее да ръмжи). След кратко семейно съвещание, на което обсъдихме собствеността на топката успях да се намеся преди някому да потрябва превръзка – включително и на мен. Да, защото Джеф нямаше никакво намерение да даде топката си – дори на мен.
Няма страшно! Поговорихме си на четири очи по въпроса кой точно осигурява кучешката храна на терена, по дяволите, и – с огромно неудоволствие – Джеф ми предаде топката.
Незабавно му я върнах.
Последвалите събтия ме накараха да надникна в огледалото – изражението на лицето му беше такова, че бях почти убеден, че ми е поникнала втора глава. Твърде шокиран беше, за да се зарадва. Тогава започнах да му предлагам наградки срещу топката. Те бяха достатъчно интересни, че да я забрави, когато подавам хапката, но не чак толкова, че да не се метне като гмуркач да я защити в мига, в който посегнах към нея. Естествено, наведох се докато той още дъвчеше, така че – аз победих.
И му я върнах отново.
На следващия ден повторихме процедурата, но вече в съвсем различно настроение: ситуацията се беше превърнала във весела игра за него. С течение на времето Джеф дори ми показа колко невероятно добре умее да лови топката, когато му я подавам от разстояние, а в един прекрасен миг (в който нямаше как да не ми се намокрят очите) – остави топката и дойде да се гушне при мен. И вече нямаше отчаяние за това, че ще му отнема единствената собственост, че ще изгуби своето съкровище, че ще му бъде взето от някой по-голям и по-силен (или пък – от мен). Така моят Оливър Туист започна да си играе и с други играчки – неща, на които преди не беше обръщал внимание, предмети, за които не му е минавало през ум че са играчки, неща, които няма нужда да се бои, че ще му бъдат отнети.
Така Джеф, малкият ми Гаврош, се научи да играе с мен.
* * *
Мисля си, че сигурно Луи е обяснил на Джеф как стоят нещата с обучаването:
„Слушай, Джеф: когато ти каже нещо, забий дупето си в земята и ще получиш бисквита.“
„Глупости. Не ти вярвам грам.“
„Сериозно ти говоря, ще ти дава бисквити за абсолютни дивотии. Опитай да му докоснеш ръката с нос и ще видиш!“
Наистина започнах да обучавам Джеф, но не бях го премислил добре. Кучешката храна я държим в кутии в малка стаичка, която има врата и към кучешкото дворче – минаваме от там всеки път като има пиш-пауза. В същото време ми се стори, че не е лоша идея да го обучавам при храната, защото и без това получава толкова много за хапване, докато се учим. Това, което не бях преценил е колко много ще му хареса на Джеф обучението. Той танцува на своите три крачета, мъничката му опашчица се върти като пумпал, очичките му са заковани във моите в очакване на следващата команда. Истинско удоволствие е да се работи с него, или поне във повечето случаи. Когато обаче някое от старите кучета ме събуди към 04:00 през нощта, за да го пусна бързо навън, пак минаваме през нашата тренировъчна площадка до вратата за към двора. Не е проблем за мен, но все пак, когато работата е свършена, бих искал да мога да се върна обратно в леглото.
Няма начин.
„Щастливият танц“ започва в мига, в който Джеф стъпи на нашата тренировъчна площадка. Ако съм прекалено заспал и не забелязвам – няма проблем – танците продължават. Ако успея да се добера до другата стая, той започва да подскача до вратата, което за мен означава, че наистина трябва да излезе да се изпишка и е чакал твърде дълго. Да, ама не. Връщаме се в стаичката, за да може Джеф да продължи да танцува специално за голямата кутия с храна, застава изправен до нея, подпирайки се на един крак и ме поглежда с онзи поглед. И ето как, в 4 сутринта, две неустоими кафяви очички успяват да ме изманипулират да проведа поредната тренировъчна сесия.
Кой по-точно обучава кого?
Той винаги ляга близо до мен, често с главата в скута ми. Ще понесе всички възможни стилове на прегръщане, до степен другите кучета да се срамуват от него, че и ще остане на място в очакване на още, когато вече сме приключили. Ако се изправя получавам въпросителен поглед „Къде отиваш? Защо няма да останеш тук при мен? Ще се върнеш ли? Кога? Ама кога ще се върнеш? Наистина ли трябва да ставаш?“ и т.н. Ако стигна до вратата чувам зад гърба си трикрако потропване – слизане от канапето и проследяване.
Личното пространство в тоалетната е химера, която отдавна съм спрял да преследвам – единственото, което се променя е кой точно ще ми досажда за внимание. Сега Джеф винаги е на първа линия. Дори Уди вече не получава възможност да пльосне олигавена топка в бельото ми – занимание, което преди предизвикваше ураган от кучешки смях, особено ако съм твърде заспал и направя жалък опит да се обуя със все трофея. Оставям ви сами да си представите картинката. Понастоящем имам Джеф, който иска да го погаля и ще ме гледа втренчено с поглед „искам да съм до тебе“ независимо какво правя. После се връщаме на канапето и след като почака много учтиво да се настаня удобно, за разлика от някои трицветни двукраки кучета, чието име няма да споменаваме, той заема каквото място намери – независимо дали се побира в него или не, но така, че да може да е максимално долепен до мен.
Изглежда, че има период на „меден месец“ за новите кучета, в които те се залепват за новия си човек. Но този период отминава с времето, докато те свикват с новата ситуация, станат по-спокойни и самостоятелни. За Джеф мисля, че този период никога няма да свърши и той ще остане завинаги до мен.
Напълно съм съгласен.
Негърчето – някога отдавна и днес 
Том Чесър, Нова Скотия, Канада
ПОСЕТЕТЕ САЙТА НА ТОМ И НЕГОВИТЕ КУЧЕТА – ще намерите много за нашите момчета.