Всички се насладихме на историите за двете специални българчета в Канада – двукракия Луи (Малкия Мук) и трикракия Джеф (Негърчето). Сега, след като в този щастлив дом има осиновено и трето наше многострадално кученце – малката Ани (Жана Дарк), с удоволствие ви представяме и “Живот с Ани”, преживяно и написано от скъпият ни приятел Том Чесър:
След 4 седмици съвместен живот, ако трябва да бъда честен, ще кажа, че Ани е истинско чудо.
Човек би си помислил, че изпитанието, през което е преминала, я е погубило, но изглежда духът в това малко телце не може да бъде прекършен. Волята и способността й да се възстановява след всичко, което животът хвърли в лицето й, са удивителни.
Все още се плаши понякога, дори се ужасява, но и най-малкия жест от моя страна я превръща от трепереща купчина в тихо и спокойно кутре.
А мисълта, че търси утеха в прегръдките ми, е истинска награда.
Вероятно всички знаят, че нейното пътешествие започна, след като Анимал Рескю София я спасиха след необяснимо и ужасяващо мъчение. Няма да се обяснявам на дълго и на широко, само ще кажа, че когато погледна рентгеновите й снимки, ми се доплаква. Но, стига за миналото й.
Взех я от Йохен Лангкийт, който любезно я придружи от Франкфурт до Кейп Бретън, в 1:30 през нощта. Загрижен, че малко и уплашено кутре като Ани, би се шмугнало в първата изпречила й се дупка, я вкарах в къщата барабар с транспортната й клетка. Жалко, че никой не видя сценката, при която един дядка се опитва да вкара през вратата клетка, която минава на косъм, при това – стараейки се да не раздруса съдържанието й. Лично аз бях твърде уморен, за да се смея, но си беше редно някой да се посмее.
След като най-сетне влязохме, застанах на четири крака, за да извадя Ани от клетката. Все пак, това беше кутре, жестоко измъчвано от човек, озовало се при напълно непознат и с уста, пълна с остри млечни зъбки.
Уверих се, че имам достатъчно лепенки за рани под ръка.
Поех дълбоко дъх, отчасти, за да я убедя, че не съм притеснен, но най-вече – за да убедя сбе си в същото и отворих вратичката.
Нищо не се случи.
Ани лежеше в дъното на клетката, опитвайки се да ме убеди, че я няма.
Чудничко.
Напомних си мислено, къде съм прибрал лепенките и посегнах към нея с ръката, за която щях да страдам най-малко, ако се случи да изгубя. Не се възпротиви, но изглежда нямаше и намерение да ми помогне. Издърпах я към себе си и се почувствах ужасно глупаво, заради онова с лепенките. Ани съвсем спокойно се остави да я гушна.
Сложих й каишка и я изведох навън в двора, когато тя наистина се събуди. Опита се да побегне във всяка възможна посока, освен към мен. В крайна сметка, повикът на природата се оказа по-силен и тя все пак си свърши работата. Тихичко я гушнах и прибрах обратно в клетката. Последва още една сценка, при която същия онзи дядка, вкарва голяма клетка с малко куче през малка врата към спалнята, където спим с глутницата ми. Поставих я така, че да ме вижда, ако има желание. Тя обаче отново взе да се прави, че не съществува, притискайки се в дъното. След като всеки един от останалите 8 съквартиранти в моето малко кучешко убежище, я подуши угрижено, всички заспахме.
Следва продължение…