Кризата в строителството остави София осеяна със замразени строежи, социалната криза остави сума ти шахти с окрадени капаци, а кризата в умовете ни направи така, че на все по-малко хора да им пука за друг в беда. Така в един строеж на бул. „Ботев“ имало три дълбоки подземия пълни с вода. В тези подземия редовно попадали кучета.
Паднали? Хвърлени? Не знаем. Непотърсени – със сигурност. Но ето, че назначили нова охрана. И този път, когато в една от шахтите паднало куче, хората звъннали на 112. От там им обяснили, че това е ничий проблем. Но охранителите били упорити. Така им дали личния номер на Светльо.
И ето, С. Петров – нашият „мъж за всичко“ – спасител и строител, ловец и хамалин, дизайнер и инженер на АРС, пристига на място, въоръжен с фенерче, ласо, одеало и помощник – Емо от „Фермата“.
Спуска се Светльо в шахтата, за да измъкне кучето, но на дъното има нещо. Нещо, което се белее в тъмното. Нещо, което не трябва да бъде там. Нещо, от което да му прилошее.
Кучешки кости. Останките на животни, намерили смъртта си след дълго гладуване в наводненото подземие… И сред тях, трепереща от безсилие бабушка – премръзнала и много уплашена, но все пак – жива!
Светльо я извади и стана ясно какво се е случило. Горкото животинче е възрастно и почти напълно сляпо – явно в търсенето на подслон е пропаднала в шахтата и е чакала с дни да я забележат. Погалихме я, избърсахме я, а тя се сви на кравайче и заспа, сякаш разбра, че лошото е вече свършило. Кръстихме я Капка.
Капка е вече настанена в приюта. Оказа се, че е обгрижвано улично куче, но с хората, които я търсят от Нова година (изглежда, че е избягала от гърмежите, но не е намерила пътя обратно) се разбрахме тя да остане в приюта. Сляпа е, възрастна е, няма да се справи сама навън. Капка е вече настанена в отделен бокс в клиниката на приюта, на топло и удобно, възстановява се и свиква с новата обстановка.
А стопаните на обекта се заклеха да преградят мястото така, че трите шахти да са недостъпни. Заплашихме ги много авторитетно със Столичния инспекторат и АРС като организация, макар че нямаме никакви правомощия – впечатлихме ги. Приятели, винаги затваряйте отвори към дълбоки шахти, когато видите такива. Поразително е колко много животни намират края си в направени от човека дупки в земята…
Зад кулисите:
Някак почти романтично звучат спасителните истории. А истината е, че обикновено не са и костват много на човеците в тях. Може би най-несправедливо е отношението към помагача.
Например – тази нощ телефонът на Светльо звъни в 01 часа през нощта. В ужас, той скача и отговаря, очаквайки лоши новини за любими хора, както човек прави, когато телефонът иззвъни посреднощ. А то – току-що от номер 112 дали личния му телефон на хора за котка, попаднала в шахта.
ОК. В хода на разговора се изяснява, че ситуацията не е спешна, а на място има 3-ма (словом: ТРИМА) мъже, заедно със стопанката. Светльо внимателно започва да обяснява какво трябва да се направи, за да бъде извадено котето, започвайки от малката подробност, че е необорудван доброволец и няма смисъл да идва, щом вече има кой да слезе.
В отговор следва порой от обиди в стил „скапаната България!“ и „крадливи организации!“, след което телефонът се затваря с апломб и попържни. Такова едно ежедневие. Същото често се случва на телефона на приюта, ако например се налага участието на човека, който звъни за животинка в беда.
А С. Петров де факто е станал доброволния „спешен номер“ за пострадалите животни на града. И изобщо не го прави, за да му благодарят или да го хвалят. Но все пак щеше да е добре да имаше някакво микроскопично разбиране или поне трохичка добро отношение… Ей-така, просто защото сме човеци и бихме могли да се държим като такива.
