Всяко куче в приюта има различни шансове за осиновяване. Не е все тая дали си малък или голям, кутре или дядо, пухкав или плешив. И определено има значение какъв е цветът ти.
Два цвята са осъдени да остават зад решетките от естетиката на човешкото око. Това са сиво-кафявите кучета, на които казваме, че са с цвят „бездомен“ и разбира се – чернушките. Особено едрите.
В приютите на Запад ги наричат “sticky cases” – лепкави случаи. В смисъл, че се залепва за клетката и няма мърдане. Да си голямо тъмно куче в приют е нещо като постоянен абонамент. Чисто и просто – няма кой да те поиска.
Принципно бихме се заклели над тази лема.
Само дето последните осиновени от Фермата я разбиват на пух и прах!
Каква ли добра магия се е спуснала над нас, за да се приберат у дома точно тези маймунки? Можем само да се молим да продължи…
Достойният Берк
Берк е с нас отдавна. Когато дойде, вече беше преминал през един месец лечение в частна клиника. Въпреки, че беше укрепнал от първоначалното си състояние, той беше с неясна епикриза, много слаб, с опадала козина и оголени места:
Лекувахме го дълго и симптоматично. Хранителни добавки, къпане, лекарства…
И понеже няма по-голямо лекарство за една изстрадала душа от любовта, Берк бавно започна да се подобрява. Докато не стана едно огромно, рунтаво, силно куче – с прекрасен, послушен характер.
Берк гонеше топки и сядаше по команда. Берк вървеше внимателно на повод и гледаше всекиго в очите. Берк заставаше тихо на оградата, за да не уплаши осиновителите и им подаваше лапа. А те го погалваха и отминаваха, „съжалявам, момче, прекалено си голям“…
Стефан и Рени Тодорови дойдоха в приюта за да осиновят средно на ръст женско куче. Но бяха така добри да питат първо нас – да им предложим някое, което да подхожда на живота им. На прекрасния им дом в село Мала Църква, на обичливите им сърца, на галещите им ръце. Едно такова куче, което да ги следва вярно навсякъде, да спи до леглото им и да ги обича.
Доведохме Берк в офиса. За момент се поколеба на вратата. А после седна до Рени и сложи главата си в скута и. Нещо си казаха и нещо си обещаха, но не можахме съвсем да чуем. Ставаше дума за лоялност и любов, за сигурност и закрила, имаше „завинаги“ и „нас си чакал“.
Берк е у дома си едва седмица, а Рени и Стефан не могат да спрат да го хвалят. Когато се чухме в петък, тримата пиеха чай на верандата сред боровете. А за най-послушното куче имаше бисквитки…
Веселият Панчо
Панчо е от 144 училище, на 1,5г. Дечица го намерили куцукащ, ръцеблизателен и сърцеразтапящ, свързаха се с нас и след известни перипетии – го взехме. Момчето се оказа със стара, зле зарастнала фрактура на тибията, която му причиняваше болка и не можеше да ходи. Благодарение на вас Панчо получи операцията, от която имаше нужда, и бързо се изправи на крака.
Беше ни страх, че Панчо ще се превърне в още едно нежелано черно фермерче, но семейство Петрови не позволи това да се случи. Три поколения – баба, майка и дъщеря – дойдоха във Фермата за куче. При това с ясната идея, че искат да е бяло. И същите тези три поколения Петрови, харесаха и обикнаха нашия мил черен Панчо от първата му целувка.
На добър час, мили дами. Да ви радва и обича вашият добър Панчо!
Зазиданата Попи
Не е за първи път да приемем дребно куче, живяло в създаден от хора зандан. Слепичкият Антон, напълно голия Нандо, а сега – и малката Попи, от автосервиз. Една шепа живот, с какво ли им е пречела? Не се знае. Тихо, кротко, добро кученце… а я сложили в някакъв тъмен ъгъл зад две плоскости – в мрак и изолация, отвреме-навреме и подхвърляли храна.
Случайно я видял добър човек, случайно станало дума, че не я искат, случайно имаше местенце за нея, случайно – щастието и се усмихна. Попи още не беше излязла от карантина, когато Валентина Белкина дойде да потърси дребосъче за компания и радост.
Трошичката се гушна във Валентина, въздъхна, и… стана нейно куче!
Гордият Джон Доу
Най-расовото куче в приюта се появи по много тъжен начин в първите дни на годината. Породист, домашен, гледан добре, юнакът започнал да кашля и го завели на лекар. Оставили го за изследвания. А когато им се обадили да им кажат, че кучето е заразено с дирофилария и се налага дълго, и скъпо-струващо лечение, спрели да отговарят на телефона.
Тогава нежеланият Джон дойде при нас, а вие му подарихте лечение. Бяха нужни три месеца, премина трудно, но момчето се справи. И зачака. Казват, че овчарките били сред най-умните кучета, но Джон така и не разбра, че гръмкият лай и ентусиазираните подскоци не са най-бързия път към сърцето на осиновителите. Така изминаха още три месеца.
Докато в приюта не дойдоха Кети и Светослав Иванови. Джон вече живее щастливо под командата на дъщеря им в Подуене!
Сладурът Авер
Прекрасният другар на Очко, младия гигант с кодови имена Утред/Нико се оказа обичано домашно куче. То и ние се чудехме – как такова весело, здраво, добре гледано момче се е озовало на улицата. Пък той – избягал!
Не сме му пускали обява, т.к. ни се случва за първи път някой да си търси безпородното куче при нас. Но не е имало и нужда. Звездан Ралев – неговият стопанин – сам дойде да го потърси във Фермата. Оказа се, че хубавецът си има и хубаво име – Авер. А вече той колко се зарадва да види стопанина си след две седмици раздяла – е трудно да се опише…
Бебешориум за нашите мъници
Вероятно вече сте чули – опитваме се да направим 4 дворчета, за да можем да помагаме на повече бебета, а карантинираните при нас мъници да могат да довършат ваксинациите си на простор и слънце.
ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПРОЕКТА, КАКТО И НАЧИНИТЕ ДА ПОМОГНЕТЕ – ЩЕ НАМЕРИТЕ ТУК.
Молим ви, ако можете да помогнете, дори съвсем скромно – направете го, наистина е важно.