Ако някой го беше обикнал достатъчно, може би нямаше да се озове на улицата, заради едното оплешивяло гръбче. Нямаше да прекарва дните си в стремеж да се хареса на всеки, чрез акробатически подскоци и премятания, близане на ръце и ако нищо от това не помогне – поглед, от който сърцето ти пропуска удар – хем весел, хем срамежлив.
Кръстихме го Барни, защото е дребосъчест добродушко, който вечно се смее. С петте си кила бойна сила, Барни умее да се настани във всеки един необезопасен скут.
Барни е съвсем млад, можеше да има пред себе си цял един живот, цял един свят с приключения. Можеше да виси по скутовете на доброволците, докато чака своя човек. Такъв е веселяк, че това нямаше да успее да го сломи – че защо да го сломява, той е от кучетата, за които купичката с гранули е винаги наполовина пълна…
…Остава единствено страданието, че никой не го обикна. Никой не го поиска в дома си. Сега е твърде късно за домашния уют, за топлите вечери, сгушен до стопанина. Твърде късно за палтенце за зимата и разходки в парка.
Защото Барни има рак. Ентусиазмът на Барни ще гасне месец след месец и няма да разбира, защо другите кучета намират своите хора и си отиват у дома. Ще се опитва да скача още по-високо и да ближе ръцете на минувачите още по-усърдно, но каквото и да направи, в края на деня ще се сгушва в постелката си съвсем сам. Ще се чуди къде е сгрешил, та никой не го иска. Ще се мъчи да се настани в нечий скут и да гледа с усмихнатите си очи, молейки за обич. След година-две Барни ще умре. Ще се превърне в поредната тъжна история на необичано и нежелано куче, което е умряло, без да е живяло истински.
А може би грешим? Може би все пак на този свят живее човекът на Барни? За него мъката, след като Барни си отиде, е по-маловажна от частицата дарено му щастие, докато е жив. За него ракът на кожата не нещо гнусно. Според него, Барни не бива да прекара последните си дни на тоя свят самичък…
Къде си, човеко на Барни? Барни те чака, приготвил цялата си обич и благодарност. Барни те търси всеки един миг. Къде си?